Искам да споделя едно стихотворение, което прочетох случайно във вестник “Стандарт” в броя от 19 юни 2009 г. Стихотворението е на Богомил Райнов, който пишеше прекрасни романи, но както се оказва и страхотна поезия. В памет на писателя и поета и защото стихът е великолепен и го чуствам толкова близко до моето усещане за живота и смърта:
Стъпка по стъпка
Човек от раждането почвал да умира-
такъв е, казват, земният ни дял.
Не ща с устойчивост да парадирам,
но и до днес не съм съвсем умрял.
И то ще стане, но защо да бързам.
Изчаквам бъдещето примирен.
Щастлив,че краят ми е в кърпа вързан,
умирам постепенно ден след ден.
Най-бързо май загубих обоняние.
Какво предимство, ако си гнуслив-
сред този бит, тъй беден на ухания
и тъй богат с противни миризми.
Наскоро почнах и да оглушавам,
сега приучвам се да бъда ням.
Във тия дни на нетърпима врява,
най-мъдро е да си говориш сам.
Замира вече туй влечение
към топли връзки с някоя жена
и към дотегналото упражнение,
наричано с различни имена.
Не ме гнети отслабващата памет:
защо ми е да помня тоз живот,
изпълнен с толкова заблуди и измами.
Забравата- какъв гръмоотвод!
А поради отслабващото зрение
светът все повече изглежда сън.
Затуй развивам ценното умение
да гледам себе си, а не навън.
Смъртта, когато дойде закъсняла,
ще види върху стария диван
едно съвсем излишно вече тяло,
напуснато от своя квартирант.
